Равносметка за първата половина живот: Щастие има!
Aнна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника ѝ на български. Днес Анна навършва 50 години. Клуб Z й пожелава едно - ПОБЕДА! Слава Україні!
18 януари 2024 година
От половин година мисля за този ден.
От половин година се люшкам от „ да отпътува на ненаселен остров “ до „ ще събера приятелите си от целия свят “.
Прекалено кръгла е тази дата.
Тревожна, помпозна, виновна. Няма по какъв начин да я игнорираш или да почерпиш с една тортичка по случая.
От една страна, все се мяташ, правиш някакви равносметки, безпределно преосмисляш и непрекъснато цитираш Данте „ на попрището витално в средата открих се в лес мрачен по зла чест… “
От друга – (предимно от онази, която дава отговор за моята салтивска част) (районът Салтивка в Харкив, където живее нашата авторка и от който ни праща своите военни дневници – бел. прев./ въображаемо викаш „ майка му дееба (така е буквално), „ да ви се не види, аз съм на петдесет? Аз!? “
Искаше ми се да отпътува. Надалеч, по топлите краища или в студените – без значение. В Тибет, на Ямайка, по дяволите...
Исках да се стрелна над Гранд Каньон, да се потопя в Марианската котловина. Да изчезна.
Исках да събера своите другари. Да напаля огромен огън, да взема китара и да пием извън на студа от пластмасови чашки.
А най-вече на света желаех късче от мамината торта. Онази, " фирмената ", която тя правеше само за мен. И единствено на осемнайсети януари.
Всичко това го мислех още от лятото. Но с всеки нови ден, с всеки нов гърмеж на шибаната съветска ракета в моя град, аз от ден на ден желаех да сменя датата във фейсбук и да се направя, че днешният ден не съществува.
И изведнъж ми звънна моята щерка. От Израел.
– Мам, слез долу, до входа, там те чака куриер с подаръче от мен.
Неохотно нахлузих шапката, дълго чаках асансьора, притеснявайки се, че нямам пари кеш – какво в този момент, да трансферира бакшиша на куриерската карта? Отварям входната врата и…
И измръзвам на прага.
Детенцето ми, моето момиче, единственият ми роден човек, който беше някъде там, на хиляди километри от мен – ето я! В Харкив. В Салтивка. Жива, същинска, цялата в лунички, с букет цветя и куфар.
– Честит Рожден ден, мам!
P.S. Равносметка за първата половина живот: Щастие има.
Каквото и да става, колкото ужасяващ понякога да ти се коства светът, един път ще се разридаеш от благополучие. И боже мой, това е подобен кеф!
P.P.S. На тази безумна изненада щерката ми в никакъв случай не би се осмелила без помощта на Лена – другарка от детските ми години, откарана от родителите й в емиграция още като ученичка. Ленка, не инцидентно чичо ти Йося споделяше: „ Това момиче е малко нещо авантюристка “. Прав си, баща!:).
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин.
Превод Валентина Ярмилко
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
18 януари 2024 година
От половин година мисля за този ден.
От половин година се люшкам от „ да отпътува на ненаселен остров “ до „ ще събера приятелите си от целия свят “.
Прекалено кръгла е тази дата.
Тревожна, помпозна, виновна. Няма по какъв начин да я игнорираш или да почерпиш с една тортичка по случая.
От една страна, все се мяташ, правиш някакви равносметки, безпределно преосмисляш и непрекъснато цитираш Данте „ на попрището витално в средата открих се в лес мрачен по зла чест… “
От друга – (предимно от онази, която дава отговор за моята салтивска част) (районът Салтивка в Харкив, където живее нашата авторка и от който ни праща своите военни дневници – бел. прев./ въображаемо викаш „ майка му дееба (така е буквално), „ да ви се не види, аз съм на петдесет? Аз!? “
Искаше ми се да отпътува. Надалеч, по топлите краища или в студените – без значение. В Тибет, на Ямайка, по дяволите...
Исках да се стрелна над Гранд Каньон, да се потопя в Марианската котловина. Да изчезна.
Исках да събера своите другари. Да напаля огромен огън, да взема китара и да пием извън на студа от пластмасови чашки.
А най-вече на света желаех късче от мамината торта. Онази, " фирмената ", която тя правеше само за мен. И единствено на осемнайсети януари.
Всичко това го мислех още от лятото. Но с всеки нови ден, с всеки нов гърмеж на шибаната съветска ракета в моя град, аз от ден на ден желаех да сменя датата във фейсбук и да се направя, че днешният ден не съществува.
И изведнъж ми звънна моята щерка. От Израел.
– Мам, слез долу, до входа, там те чака куриер с подаръче от мен.
Неохотно нахлузих шапката, дълго чаках асансьора, притеснявайки се, че нямам пари кеш – какво в този момент, да трансферира бакшиша на куриерската карта? Отварям входната врата и…
И измръзвам на прага.
Детенцето ми, моето момиче, единственият ми роден човек, който беше някъде там, на хиляди километри от мен – ето я! В Харкив. В Салтивка. Жива, същинска, цялата в лунички, с букет цветя и куфар.
– Честит Рожден ден, мам!
P.S. Равносметка за първата половина живот: Щастие има.
Каквото и да става, колкото ужасяващ понякога да ти се коства светът, един път ще се разридаеш от благополучие. И боже мой, това е подобен кеф!
P.P.S. На тази безумна изненада щерката ми в никакъв случай не би се осмелила без помощта на Лена – другарка от детските ми години, откарана от родителите й в емиграция още като ученичка. Ленка, не инцидентно чичо ти Йося споделяше: „ Това момиче е малко нещо авантюристка “. Прав си, баща!:).
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин.
Превод Валентина Ярмилко
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ